ИСТИНСКИ ИЗБОР Откъс от книгата на Калин Михайлов "Пролята за ТЕБ" - стихотворения и фрагменти

Много от хората, у които се е запазил усетът за нравственост, смятат, че ако не са убили човек, не са лъгали повече, отколкото се е налагало,и не са крали никога през живота си, (или поне не големи суми), ако са си плащали редовно данъците, грижили са се всеотдайно за близките си и са проявявали понякога състрадание към хората около себе си, са изпълнили изцяло своя човешки дълг и няма какво повече да се очаква от тях.


Нямам основания да се съмнявам в почтеността на повечето от тези хора, но имам сериозни основания да подозирам, че Бог ни преценява по друг начин. Много пъти съм мислил с какво може да се сравни Неговото отношение към нас. Представял съм си например следната история: една жена дълго търсила мъжа на своите мечти, убедена, че това е най-важното нещо в живота - да го намери. И докато го търсила, се впускала в "романи" с най-различни мъже, но всеки от тях я разочаровал, защото не можел да отговори на съкровените й очаквания. От приятелството с всеки мъж запазвала по нещо за спомен - нещо, на което много държала като част от нейната история, от нейния живот. Когато някой нов приятел възразявал срещу колекцията й, неизменният отговор бил, че или ще трябва да приеме този факт, или ще се разделят. И понеже самият той не възнамерявал да й бъде верен до гроб, преглъщал съществуването на неприятните за него реликви.
Но ето че един ден се появил Този, Който наистина можел да отговори на съкровените й очаквания - нейният жених. Той можел да я изтръгне от трескавия ритъм на търсенето и разочарованието, да и даде покоя на доверието и топлотата на нелицимерната загриженост. Тя била развълнувана и очарована от неизпитано дотогава чувство, което я изпълвало до краен предел. Единственият проблем бил, че женихът й поставял категоричното изискване - да избере между Него и скъпоценните реликви в нейната стая.

Мнозина от нас, християните, които сме призовани да бъдем "сол на земята" и "светлина на света", все още сме в положението на тази жена: намерили сме Христос, истинския възлюбен на нашата душа, и дори сме Му предали живота си, но какво да правим с онези скъпоценни реликви от миналото? Дали да не си запазим една малка, микроскопична стаичка в нашето сърце, от която само ние да имаме ключ и където да не пускаме никого? В тази мрачна и разхвърляна стаичка, с паяжини по стените и празни бутилки по масата, ще можем необезпокоявани от никого да се отдаваме на спомените и на болката от тях, ще можем да преживяваме несполуките и да оплакваме несбъднатите си мечти, с една дума: ще си прекарваме "страхотно" някой и друг час дневно, макар след това в сърцето ни да остава само горчилка, срам и чувство за вина.